Всичко за книгите на Юлиян Кушев
Превю

2012 г.

Казвам се Максимилиан Венцел и живея добър живот. Макар, че ако питате моя учител от католическото училище, аз съм пълен нещастник. Но ето, че преди две години попаднах под благотворното му влияние. 

Като казах „католическо училище”, не си представяйте каменна сграда, в която разни попове се разхождат с раса и пребиват учениците си с вериги. Не. Нашето училище е модерно, светло, просторно и с много ливадки отпред. Имаме си сайт и много готин пансион в сравнение с който доста от хотелите в Залцбург приличат на крайпътни бараки.

Но...

Цялата тая идилия на мен ми идваше някак в повече и още от осми клас търсех начини да се разнообразя.

И ето ме в ония дни, току-що взел шофьорска книжка и пълен с идеи за бъдещето. След многото детинщини, които извърших през годините най-накрая си намерих цел в живота, когато в края на 11-ти клас ни заведоха в една частна арт-галерия. Колекционерът Рихард Келер бе събрал в къщата си предимно римски предмети, но имаше една зала с немски и френски импресионисти. Тогава се приближих до стария човек и невинно го попитах:

- Колко ли биха стрували тези картини сега?

Господин Келер с огромно задоволство, а и с нотка самохвалство в гласа ми прошушна, че ако ей-сега изложи на пазара ей тия четири картини, веднага ще му ги грабнат за по петстотин хиляди евро парчето. Мислено си отбелязах, кои са тия платна и веднага в главата ми се оформи пъклен план. Когато всички си тръгвахме от галерията, аз пообиколих наоколо и открих, че задната част много удобно гледаше към брега на река Залцах. С джип или специализиран камион не беше проблем да се достигне до втория етаж, където беше галерията. Когато се върнахме в пансиона на “Сейнт Маркус” планът в главата ми вече се беше оформил:

„Ще тупна[1] четирите картини на господин Келер и ще ги развържа за един милион.”

Щом той казва, че веднага ще му ги купят за два милиона, значи от мен могат да ги вземат за пет секунди на половин цена. А с един милион евро се живее по-спокойно. Или поне така си представях аз нещата тогава.

На другия ден се разхождах из града с много ясна цел – търсех специализиран джип или камион, който да ме закара по калния бряг до задната част на Келеровата къща. И намерих. В една автокъща се продаваше точно такова специализирано камионче. Било на общината, но тя си подновила автопарка и сега камионетката, с която преди време се подрязвали дървета и сменяли лампи в града се даваше за 200 евро на ден под наем. А можех да си я купя цялата за седем хиляди евро, което си беше без пари предвид състоянието ѝ и специалната стълба отгоре. Но... на мен ми трябваше само за ден, максимум... По-добре за два, за да  не изникне нещо непредвидено и да ми искат неустойка..

Сега обаче... ?! От къде да взема 400 евро... Аз имах двайсет в мен. Значи още триста и осемдесет.  С тези мисли се прибирах в пансиона на училището, когато зърнах учителя ни по естетика отец Кьониг. Това студенокръвно копеле се държеше с нас, като с лайна. Не ни го  казваше, но с действията си ни показваше какви сме лигльовци и нещастници. Поведението му бе такова, все едно току-що е слязъл от космически кораб сред туземци.

Аз тая работа няма да я оставя току-така.

Този човек живееше в пансиона и въпреки, че беше свещенник, предпочиташе аскетизма на училището пред охолството на някой апартамент в центъра на града. За неговите четиридесет и пет години не може да не е натрупал някакви пари и сигурно ги държи в стаята си? Едва ли се доверява на банки?

Все едно!

Тази вечер щях да проверя. Ето от къде ще си набавя ценните 400 евро за камиона. Знаех, че тая операция с картините е много за сам човек и знаех кого точно трябва да привлека на своя страна – Антон от съседния клас. Той лесно се навиваше да участва в приключения от всякакъв род, но щях да го открехна чак когато взема парите от Отчето.

И така, речено-сторено!

Вечерта след като навън всичко утихна, облякох черния си анцуг Adidas и черните си маратонки Nike[2] и излязох навън. През един блок от нашия имаше специална секция за преподаватели, специализанти, курсисти и гости на училището. Тази част от пансиона бе кокетно оградена с ефирна метална оградка, която лесно прескочих. Тръгнах уверено към зданието, като знаех предварително че стаята на отец Кьониг е на първия етаж вдясно, в дъното на коридора. Не исках да го срещам точно сега и за това пообиколих малко наоколо. Доста стаи и апартаменти в този блок светеха, но неговата стая бе тъмна като бездна. Не сметнах за нужно да минавам през парадния вход и за това се прехвърлих през полуотворения прозорец от задната страна на двора.

Този човек живееше наистина аскетично. В стаята му имаше само легло, бюро с един стол и тясна библиотечка пълна от горе до долу с книги. На стената му вместо кръст висеше меч. Прииска ми се да го взема в ръце, но не бях на туристическа разходка в момента.

Къде може да са парите?!

Отворих единственото чекмедже и в него между моливи, химикалки и други джунджурии имаше безразборно нахвърляни и измачкани към, на пръв поглед, две-три хиляди евро.

Тоя човек нямаше никакво уважение към парите. Изкуших се да ги грабна всичките, но си взех само четиристотин. Толкова ми трябваха. А като гледам как беше нахвърлял и измачкал останалите, Отчето сигурно нямаше да разбере, че някой му е щипнал от финансите.

Доволен от нощния си набег, аз се прехвърлих отново през прозореца навън и се отправих към нашия блок. Далеч зад мен, между дърветата ми се стори, че мернах тъмна сянка, която като че се взираше в мен, но когато се спрях и се загледах в тая посока там нямаше никого.

„Станал съм параноичен” – помислих си аз и се запътих да посветя другарчето си Антон в моя план за просперитет в живота.

Намерих Тони в неговата стая да пие бира и да гледа мач по телевизията. Беше изгонил съквартиранта си за да не му пречи. И, разбира се, не ни разрешаваха да внасяме бира на територията на кампуса, ама нали точно в това е тръпката?! Да си внесеш нещо контрабандно.

- Здрасти, Тони! – казах.

- Здравей, Макс! Добре си ми дошъл. Тъкмо да гледам мача с някой свестен тип, а не с оня очко. Заповядай! – и Тони ми подаде бутилка бира.

Седнах и догледахме оставащите седемнадесет минути до края на първото полувреме в тюхкане за неуспехите на нашия отбор. Явно за да играеш добре футбол не е достатъчно само да притежаваш стадион Red Bull Arena. Когато съдията свири края на полувремето аз отпих дълга глътка и се обърнах към аверчето:

- Брато! Намислил съм страшна далавера. Сто процента сигурна и с минимален риск.

И му разказах за картините. След това му показах четиристотинте евро и отговорих на въпроса, който се зараждаше в очите на Антон:

- Ето имаме и финансиране.

- А не може ли да изпием двеста и да наемем камиона само за ден?

- Не, братле. Всичко се случва, а и най-късно до седмица ше имаме един милион. Така че, какво значение има дали днес или след три дни ще си пием!?

- Е! Щом е така! Мога да изчакам. Навит съм.

В този момент двата отбора излязоха на терена за второто полувреме. Аз и Тони с голям кеф изгледахме следващите четиридесет и пет минути и дори черпихме една бира Очкото[3], който се прибра десет минути преди да свърши мача. Всъщност, получи се голям купон без да искам. Чак не ми се тръгваше, но-о-о... Утре работа ни чака.

 

 

* * *

 

На другия ден рано-рано с Тони се измъкнахме от пансиона.

На входа на кампуса обаче, ненадейно се срещнахме с отец Кьониг.

- Добро утро! – учтиво поздравих аз.

- Добро, момчета. Много рано сте станали? – каза с усмивка Отчето и може би за първи път аз видях този човек да се усмихва.

- Чака ни работа – искрено казах аз, а и то си беше чиста истина.

- Да ви помогна с нещо?

- Не-е... Няма нужда – отвърнах и погледнах към аверчето си Антон, който се разсейваше с поглед.

- Успех, тогава! – каза отец Кьониг и съзаклятнически намигна.

Не сметнах за нужно да благодаря, само кимнах разбиращо с глава и отминах нататък. Обърнах се да се уверя, че Тони ме следва и в мълчание се запътихме към спирката на градския транспорт. Търпеливо изчакахме автобуса, качихме се и ба-а-авно пропътувахме единадесетте спирки до набелязаната автокъща. Сърцето ми биеше много припряно. Дори си мислех дали да не слезем и вземем такси до там, но се спрях. Казах си:

„Спокойно, Макс! Закъде бързаш? И без това ударът ще е чак привечер.”

И така. Най-после. Ето нашата спирка. Слязохме и се упътихме към автокъщата. Когато стигнахме там, собственикът с вид на шампион на световната кеч-федерация ни посрещна с думите:

- Добър ден, господа. Какво мога да направя за вас?

Той нарочно натърти на „господа” и се усмихна, така че на всички да стане ясно, че тая дума е много висока титла за нас.

Но.

Аз аристократично подминах тази ебавка и казах сериозно:

- Трябва ни ей-онова камионче със стълбата за два дни.

- Добре-е! Ще ви струва четиристотин евро. За какво ви е?

Зачудих се какво да отговоря и ненадейно от устата ми се изплъзна:

- За училище ни трябва. Отец Кьониг ни изпраща.

От лицето на бореца, мигом изчезна лайнарската усмивка и той каза сериозно:

- А-а! Щом Отеца ви праща - ще ви струва триста евро. Елате да ви напиша документите!

- Вие познавате ли го – учуден от невероятния обрат попитах аз.

- Да.

- От къде пък го знаете?

- Бяхме с него в контингента в Афганистан – набързо отговори собственикът и полицето му премина черна сянка. Сякаш се сети за нещо срамно, което не искаше да си спомня. А и ускори крачка към бараката-офис, с което показа, че темата не му е приятна.

„Я пък тия?! – помислих си аз. – В Афганистан ли са били?”

Документите ми бяха оформени със светкавична скорост, като дори не ме забелязаха, че нямам необходимата категория да карам камион. Когато ми подаде ключовете на превозното средство, здравенякът каза:

- Заповядайте. Успех и да ми пазите камиончето! Чао!

С Тони постояхме страснато още десет секунди, но както беше видно тук нямахме повече работа.

Запалихме двигателя и щастливи поехме към северната част на града. В сърцата и на двамата се настани опияняващото чувство на свобода и задоволството от това, че имаме някаква работа.

Пакрирахме на паркинга на една бензиностанция OMV и се отправихме към закусвалнята.

Повярвайте! Никога не бях пил толкова вкусно кафе. Вдишвах околния въздух с пълни гърди. Поемах достигащите до мен аромати с усет на човек, който е прекарал последните десет години затворен в една стая.

Излязохме след закуската и се заразхождахме надолу по реката. Зальцах течеше мудно тук и ми създаваше усещането, че кара времето да тече още по-бавно.

От един павилион си купих пакет цигари. Аз не пуша и се учудих как може да са толкова скъпи!? Не знам защо ги купих. Може би чувството за свобода ме кара да правя каквото ми скимне.

Както и да е! С Антон изпушихме по пет цигари, като че ли правехме напук и след това продължихме разходката си.

Започна да се свечерява. Тръгнахме обратно към камиона. За миг се уплаших, че ще закъснеем. В безцелната си разходка се бяхме отдалечили ужасно много. Ускорихме крачка. Когато стигнахме паркинга на бензиностанцията трафикът наоколо бе напълно замрял. Единственият паркиран автомобил на плаца беше нашия.  За това бързо се шмугнахме вътре и отпрашихме към къщата на господин Келер.

Колекционерът живееше в индустриалния квартал. Всъщност индустриалният квартал се бе изнесъл към Келеровото имение. Най-вероятно в миналото това е била една добра крайградска къща, но с увеличаването на града тя е станала част от него.

Нито един прозорец не светеше. Това е добре. Щеше да ни се усложни работата, ако се натъкнем на собственика. Без да му мислим, паркирахме отзад и вдигнахме стълбата към втория етаж, където е галерията. Прозорецът се оказа с решетка.

- Няма проблем – каза Антопн и слезе по стълбата. Върна се обратно с омазнено въже. – Намерих го в сандъка с инструменти.

Той върза долната част на решетката и спусна въжето пред камиона. Пъргаво скочи долу, като махна и на мен да го последвам. Върза свободния край за теглича на камиончето и кимна:

- Качвай се в кабината! Сега тъкмо ще проверим има ли аларма.

Антон включи на задна и даде пълна газ. Решетката падна с част от перваза. Като видях как се разпрашиха старите тухли наоколо, сигурно ако просто я бяхме дръпнали с ръце – щяхме да постигнем същия ефект. Тони скокна, чевръсто отвърза решетката, метна се отново в кабината и отдалечи камиона на петстотин метра. Спря, изгаси двигателя и каза:

- Да видим сега чул ли ни е някой!

След най-мъчителните петнадесет минути, които течаха като замразен пчелен мед, Антон наруши мълчанието:

- Май наистина няма никой?!

- На работа тогва! – казах аз.

Пак се върнахме до къщата и опряхме стълбата на прозореца. Погледнах си часовника – 22:30ч.

Изкачих се чевръсто и натиснах леко старата дървена дограма. Крилата на прозореца се отвориха навътре със скърцане и на пода се посипаха люспи от напуканата боя.

Плахо пристъпих в галерията.

Нищо не изпиука, нищо не изсвири. Видях в далечината четирите картини, които ме интересуваха. В пълно м ълчание и само с кимане аз и Тони свалихме рамките, подредихме ги една върху друга и след като ги вързах с въже аз тръгнах към прозореца.

Тони махна с ръка:

- Така и така сме с камион, защо не вземем и другите? Само десет са.

Спрях. Помислих. Защо не!?

- Слизам да оставя тези и идвам.

„О.К.” гласеше вдигнатия нагоре палец на „колегата”. Слязох бавно по разредените стъпала. Картините не са тежки, просто са неудобни за носене. А и появилият се вятър правеше задачата още по-трудна. Само да ви кажа, при старото строителство височината на стаите е към четири метра. Едно падане от втория етаж, ако не завърши фатално то поне хич няма да е приятно. Оставих четирите картини в камиона и в момента когато се обърнах към стълбата, чух оглушаващ взрив някъде пред къщата. С двеста се засилих нагоре към прозореца на галерията. Когато влетях там, Антон стреснато ме гледаше. Пред него имаше шест картини, „освободени” от рамките им.

- Не знам, но трябва да офейкваме – отвърнах аз на въпроса в очите му и трескаво се заех да вадя останалите четири картини. Набързо ги завързахме с подръчни материали и с по пет картини в ръце се заспускахме към камиончето. Метнахме се в каросерията и подкарахме напред по пътя край къщите. Когато заобиколихме пред очите ни се разкри огнен ад. Близкото предприятие гореше с пълна сила. Контейнери с някаква запалителна смес се взривяваха и като реактивни снаряди обстрелваха близките къщи. Предната част от имението на господин Келер вече гореше с буйни пламъци. Старите греди горяха като вестник.

Стреснах се. Пътят за връщане ни беше отрязан.

От унеса ме изтръгна горящ варел, който тупна пред нас на пътя. По предния капак и стъклото се изля горяща смес. Включих на задна и дадох пълна газ. След десеттина метра обърнах камиона с гръб към огъня и запраших напред.  Път нямаше. Имаше само обширна поляна, която както се оказа свършва в реката. Спрях на калния бряг до сами водата. Без да си кажем нито дума с Антон излязохме и с ръце започнахме да плискаме вода по предницата на возилото, която все още гореше. В това занимание ни свари мощния лъч на полицейския хеликоптер, който увисна над нас.

„Мамка му! – помислих си аз. – Как може да ни хванат точно сега!?”

Угасихме пламъците и с вид на обречени животни загледахме как хеликоптерът бавно кръжи на стотина метра над нас. След има-няма пет минути отнякъде изникна патрулна кола с включени сигнални светлини, която спря на седемдесет-осемдесет метра от нас. От нея слязоха трима души. Когато понаближиха се видя, че двамата отпред бяха с извадени пистолети, а третият стискаше автомат до гърдите си. Приближаваха без да свалят очи от нас. Когато достигнаха на петнадесет метра от нашето камионче, първият полицай извика в все сила:

- Приближете се и да ви виждам ръцете!

За първи път насочваха оръжие към мен, а и към Антон, сигурно.

Подчинихме се.

- Застанете на колене и сложете ръце на тила! – извика офицерът в опите да надвие шума на хеликоптера.

В този момент иззад полицаите се показа тъмен автомобил, който сееше пушеци след себе си. Май бе минал през огъня, защото нямаше откъде другаде да изникне.

Усетил приближаващата опасност последния полицай се обърна, падна на коляно и опря автомата до бузата си, като взе на мушка автомобила. Опушеният мерцедес спря мигом на десеттина метра от него и от отворилата се врата с вдигнати ръце излезе...

... отец Кьониг.

В тъмнината на нощта бялата му якичка светеше фосфоресциращо.

- За къде сте се разбързали, Отче? – извика офицерът с автомата.

- Да си видя хората – каза Отчето, приближавайки с вдигнати ръце към полицаите.

- Твои ли са? – попита автоматчикът, като сведе дулото на оръжието към земята.

- Да. Пратих ги да спасят каквото могат от къщата на Келер.

Полицаите свалиха пистолетите. Първият се обърна и ни даде знак да се приближим:

- Стойте тук докато пожарникарите изгасят огъня! – заповяда той. – До реката сте в безопасност. Като утихне всичко ще дойдете до участъка да се разберем!

- Добре. Ще имам грижата – каза отец Кьониг.

Полицаите дадоха сигнал и хеликоптера махна лъча си от нас, като отплува нагоре над дима. Те на свой ред се качиха в патрулната кола и тръгнаха към пламъците в далечината.

Аз, Антон и отец Кьониг стояхме в пълно мълчание.

- Отче. Защо се забърквате в това? – попитах засрамено аз.

- Спасяваме картините на Келер от пожара. Не виждам нищо лошо! – с усмивка отвърна облеченият в черно мой учител, като ме гледаше в очите. Почувствах се като бучка лед под пламък. Всъщност почувствах се много самотно. Не знаех какво да каже.

- Слушайте сега! Преди да сте се осрали. – започна Отчето с неприличен тон. – Имаме подрязване на дърветата в училище. За това съм ви изпратил да наемете този камион. По пътя сме видяли ка пожарът подпалва къщата на Келер и съм ви казал да минете отзад и да изнесете каквото можете. Ясно ли е?

- Да – измънкахме с Тони.

- Не ви чувам! – повиши тон отецът.

- Да. Ясно е – отговаряхме вече с цяло гърло ние, като и двамата не вярвахме на ушите си... На това изненадващо спасение.

- И ако мислите, че няма да подрежете всички дървета в кампуса - жестоко се лъжете.

 

 

След три часа, в които толкова ни беше насрано, че въобще не знам какво сме си говорили, към нас се приближи автомобил на пожарната. От нея изскочи млад човек с костюм и радиостанция и каза:

- Овладяхме частично положението. Пътят е чист, може да се изтегляте към града.

Станахме от земята и се запътихме към опушените си автомобили. Аз и Антон към камиончето, а отец Кьониг към неговия си мерцедес 124.

- Отиваме в участъка. Нали знаете? – обърна се той към нас. – Карайте след мен!

- Да-а. В участъка - отговорих  и се качих в кабината, където казах на Тони – май ще се отървем!?

„Ъ-хъ” – беше хладния отговор и аз подкарах след черната кола на отеца.

 

 

 * * *

 

  След двадесет минути каране по пустите нощни улици на града, стигнахме полицейския участък. Там беше много оживено въпреки късния час. Посрещна ни един униформен сержант и един цивилен с побеляла коса, който явно беше някакъв началник, защото изкомандва:

- Тия двамата - в ареста!

Аз погледнах въпросително отец Кьониг, но той гледаше в друга посока и не ме удостои с внимание.

- Тръгвайте пред мен – каза сержантът и ни подкара, като овце на заколение.

А уж се бяхме отървали!

Ареста, като че ли нарочно го бяха направили в най-отдалечения край на участъка. В пустите клетки нямаше никой. Сержантът бавно отключи първата и заповяда:

- Ти тук! – заповедта бе към Тони.

Това да заключва хората явно му доставяше голямо удоволствие, защото се наслаждаваше не всяко щракване на резето.

- А ти – каза униформеният като се обърна към мен – заповядай тук!

И ми отключи една клетка по-надолу през една от Тони.

- Желая ви приятна нощ, господа! – каза сержантът и напусна ареста, като угаси лампите след себе си. В дъното на коридора мъждукаше един плафон с надпис „АВАРИЕН ИЗХОД” и всичко което можех да видя бе на тази оскъдна светлина.

Опрях се на решетките, които представляваха едната страна на кутийката в която бях затворен. Опитах се да си провра главата за да погледна на дясно към килията на Тони, но не можах. Металните пръти бяха много на гъсто. Тъмничарят нарочно ни сложи от едната страна на коридора през една килия, за да не се виждаме.

- Е! Да поспим, тогава! – подвикнах аз към празния коридор и се обърнах към нара в дъното на клетката.

Легнах по гръб.

Малко беше тясно.

Едното ми рамо стърчеше във въздуха. Обърнах се на една страна, като подложих едната си ръка вместо възглавница.

Ох. Беше ужасно твърдо. На сутринта щях да съм схванат, сигурно.

А сутринта за мен настъпи след три чáса, когато в съня си чух изщракване и се сепнах. Паднах на пода от тесния нар и видях пред очите си чифт лъснати обувки.

- Ставай, Пепеляшке! – присмехулно ми подвикна сержантът и с една ръка ме вдигна за яката.

С общи усилия успях да си стъпя на краката и да се огледам. Осветлението не светеше. Всичко което се виждаше бе благодарение на аварийния надпис. Минавайки покрай килията на Тони, се опитах да го зърна в тъмното, но дъното на клетката не се виждаше.

Сержантът ме побутваше напред и като излязохме от ареста примижах на силната светлина в участъка. Свих очи няколко пъти докато зрението ми се адаптира. Докато вървяхме нанякъде си разкърших раменете  с цел да ми мине схващането, но без успех.

Стигнахме пред една врата, на която пишеше „НАЧАЛНИК” и след двукратно късо почукване чухме:

- Влез!

Сержантът отвори вратата, побутна ме вътре и затвори след мен. Озовах се в неголямо помещение с бюро, ниска маса и осем стола около нея. Зад бюрото седеше оня с бялата коса от снощи.

- Заповядай, Макс! – каза началникът и стана. – Седни!

Беше ми посочен един от столовете до малката маса.

Седнах.

Ух! Какъв кеф! Мек и удобен стол.

Като че усетил облекчението ми, началникът ме остави да се насладя на удобството цяла минута, преди да ме попита:

- Кафе?

- С голямо удоволствие – казах и се огледах.

Явно кафето е било поръчано още преди да вляза, защото началникът не помръдна две минути, докато на врата се почука:

- Да-а! - каза той и същият униформен сержант влезе с две малки чаши кафе.

Ароматът се разнесе из кабинета и незнайно защо ми напомни за у дома. Въпреки, че съм в това училище от десет години и не съм си ходил в нас от много отдавна, някак си тази миризма ме отведе там. Затворих очи и си представих сутришното шумолене в кухнята. Майка ми и баща ми не говореха, а всеки извършваше някакви дейности. Баща ми сипваше кафе и си връзваше обувките, майка ми слагаше закуска и подтичваше насам-натам, а аз гледах над ръба на масата, защото тогава бях малък.

Осъзнах, че това ми е липсвало.

Винаги.

Протегнах ръка, взех чашата и отпих голяма глътка кафе.

„Ау-у-у! Точно както го обичам”

Веднага се освестих.

Началникът сръбна, като че две молекули от черната течност, остави чашката си обратно на масата и попита:

- На коко години си?

- Деветнайсет – отвърнах.

- Много голям?! – възкликна човекът срещу мен, като не можах да схвана тонът му учудване или подигравка изразяваше. – Как е в училището?

- Добре.

- Фамилията ти е Димитров, нали?

- Да.

- Това руско име ли е?

- Не. Българско. Баща ми е Николай Димитров.

- Да не би да си син на Ники Перчема? –повдигна въпросително едната си вежда началникът.

- Не съм чувал това име.

- А баща ти има ли отпред на косата си бял кичур?

- Да. От къде знаете?

- Оказва се, че е седял на това същото място на което седиш ти.

- Познавате ли го?

- Да. Много добре. Той е един от най-големите крадци на коли в страната.

- Глупости! – казах раздразнено аз и станах.

- Какво? Ще ме биеш ли? – усмихна се нагло полицейският шеф.

- Не – казах аз и се огледах.

- Ами седни тогава! – и с много отмерено движение с ръка ми бе посочено мястото.

Аз седнах, като вътрешно бях много възмутен, че тоя белоглавия така обижда баща ми.

- Татко е търговец на коли.

- Да, ама крадени – със същото спокойствие и настойчивост продължи началникът. – От кога не си виждал баща си?

- От десет години. Майка ми казва, че ни е изоставил.

- Ти сърдит ли си му?

- Не. Имам само добри спомени. Явно така е преценил.

- Не. Не е преценил така. Преди десет години просто реши, че печалбата от колите му е малка и реши в един автовоз да натовари 20 кг кокаин. Същите тези, които му дали стоката го изпортили на полицията и сега твоят човек излежава десетгодишна присъда в Мадрид.

Бях стресиран от чутото.

- Това е стандартна процедура в бандите. Подлагаш някой новак, той бива заловен, а веднага след него минава цял камион със същата стока, който не се проверява. И готово.

- Значи, баща ми трябва да излезе наскоро?! – попитах.

- Не. Взел е вътрешна присъда от още две години за участие в побой.

Много се натъжих. Голяма несправедливост.

- Знаеш ли, че цялото ти обучение в Сейнт Маркус е предплатено кеш?

- Не.

- Това е умен ход на баща ти, като се има предвид бизнеса му. Инвестирал е в теб, за да не станеш крадец като него.

Вдигнах очи от чашата и понечих да кажа нещо, но събеседникът ми ме спря:

- Знам, знам – каза той. – Не сте крали картини. Отец Кьониг ви е пратил да ги спасите.

И пак не можах да доловя в тона му подиграваше ли се или наистина мислеше така.

Стана ми тъпо.

- А щом Отецът казва така - значи е така.

- Вие познавате ли се? – на свой ред попитах аз, колкото да отклоня разговора от мен.

- Да. Много добре. Бяхма в един контингент в Афганистан.

- И вие ли?

- И аз. Ти кой още познаваш?

- Един собственик на автокъща.

- А-а-а, Кристиан?! – каза началникът и се засмя.

- Защо? Какво толкова има във вашето познанство?

- Нищо. Просто Отецът ни спаси в една безнадеждна ситуация. Дължим му живота си. Буквално.

- Защо? Какво е станало?

- Какво ли? През 2002-ра ни изпратиха като малък контингент в Афганистан. Бяхме в столицата Кабул, място с нисък риск и опасност за персонала. В базата бяхме с датски и английски войски. Патрулирахме около летището, което е едно от най-трудните за кацане в света заради планините наоколо. Един ден отидохме да проверим сигнал за готвено терористично нападение над самолети, излитащи от летището. С два джипа, аз и моите съграждани в единия, в другия четирима датчани, отидохме на посоченото от информатора място. Там, обаче, нямаше никой. Намерихме само един счупен калашник без пълнител. Взехме го о тръгнахме наобратно. На връщане датчаните поеха водачеството. Тъкмо навлязохме в покрайнините на града и на едно У-образно кръстовище ракета удари датския джип. Без паника извихме нашия напряко на улицата, слязохме и заехме отбранителни позиции. По нас откриха стрелба от две срещуположни къщи. На нашия зов за помощ от базата отвърнаха, че всички патрули са навън и там е останал само караулния взвод. А той няма как да изостави базата. Там бил и нашият Отец, който чул всичко и казал на радиста да предаде, че помощта идва. Това и чухме по радиото. Бяхме приклещени от кръстосания огън. Опитахме да избягаме до съседната ограда и резултатът беше двама ранени, в това число и аз. Ниската оградка не предлагаше кой знае какво прикритие но зад джиповете си беше направо самоубийство. Отецът взел един Щаер със заглушител и преоблечен като пущун преодолял пеша двата километра до нашето сражение. Видял от къде се стреля, влязъл в едната къша и очистил четиримата талибани, които били там. За да не разберат колегите им, че нещо не е наред, взел един калашник и периодично стрелял по нашите позиции. Когато му се открила възможност, със снайпера си положил и другите шест нападатели. Тогава вдигна калашника си във въздуха и извика силно:

- Ако не сте се насрали, излизайте от там и да си ходим! (Wenn Sie nicht Scheiße haben, wieder raus zu kommen und gehen!)  

 Няма да забравя гледката на застаналия на втория етаж пущун, който с автомат с ръка ни махаше да се приближим. Стори ми се, че виждам Алпите на път към дома. Не се бяхме насрали, само Кристиан се беше подмокрил. Ето защо той не обича да говори за това.

Натоварихме се на нашия джип. Отецът каза, че той ще кара и помоли двамата колеги, останали невредими, да му помогнат. Извадихме телата на четиримата датчани от техния джип. Двама положихме на предния капак на нашия и двама отгоре на покрива. След това Отецът запали и в този вид ни докара до базата.

Аз мълчах. Какъв ли трябва да си за да можеш да излезаш сам, в чужда страна, срещу неизвестен брой врагове?

- А кои бяхте вие четиримата?

Началникът сръбна малко кафе, остави чашата и каза:

- Аз, Кристиан, сержантът, който те вкара в ареста и едно момче, който сега е шофьор на федералния министър на науката.

- А Отеца? Той не е ли от Залцбург?

- Не. Не знам от къде е. И до сега не знам, въпреки че виж къде работя. Единствените сведения за него имаме от Ватикана. Но, както и да е! Радвам се, че си поговорихме. Ето ти една визитка. Ако имаш някакви затруднения - звъни! Чао!

Аз станах стреснат от стола.

”Това ли беше? – помислих си и машинално стиснах протегнатата ми ръка.”

- Ами Тони? – успях да измънкам на вратата.

- Тони вече е в общежитието - подкани ме сержантът-тъмничар, който сякаш бе подслушвал на вратата.

Вървях като сомнамбул по коридора на управлението и чак като излязох в утринния въздух навън от сградата, посмях да въздъхна с облекчение.

„Размина ми се” – казах си, вървейки през една градинка.

Не след дълго седнах на пейка, защото нещо не ме държаха краката.

Зареях поглед безцелно наоколо и в дъното на тази градинка видях стара църква. Все едно нещо ме дръпна натам.

„Ще запаля една свещ и се прибирам в училище” – казах си уплашен от самата  мисъл. На църква не съм ходил от пет години, когато организирано ни заведоха целия клас там. Огледах се виновно наоколо и ми се стори, че виждам тъмна сянка под едно дърво, която ми се присмива. Спрях, обърнах се пак, но нямаше никой и аз се запътих по-уверено към големите дървени врати с халки на тях.

Влязох и в сумрака на преддверието ме посрещна толкова възрастен свещенник, че чак се уплаших да не е някой демон.

- Ще се изповядваш ли синко? – изскърца вехтият глас.

- Не. Ще запаля една свещ.

- Добре. Ето там са – изпъшка старият демон и ми посочи място вътре в дъното до олтара.

Вървейки на там, вдишах с пълни гърди успокояващата миризма на това място и забавих крачка.

Стигнах, взех си свещ, запалих я и седнах за малко на една пейка.

„Леле, какъв покой?” – въздъхнах аз и още веднъж си поех въздух с пълни гърди.

Поседях малко, след това станах, оставих горящата свещ при другите и с уверени стъпки се запътих към изхода.

 

 

 

* * *

 

 

Когато се прибрах в пансиона, никой не ме чакаше. През целия път, от портала до стаята ми, се оглеждах, но не видях нито Отеца, нито Тони. Само в далечината мернах паркираният до дърветата специализиран автомобил, с който снощи неуспешно опитахме да забогатеем. В стаята ми дори съквартирантът го нямаше.

Седнах на леглото.

Постоях така цяла минута в пълна тишина.

Потреперах.

Да не съм настинал в тая килия? Тогава видях, че прозорецът ми е отворен. Станах да го затворя и на двора видях Джени.

Хм...

Ще и се обадя. Мисля, че едно боричкане с нея ще ме излекува от всички болести:

- Джен! Е-е-й, Джени-и!

Тя вдигна глава:

- О-о! Макс! Къде се губиш?

- Ела да ти разкажа! – поканих я ас.

Тя се качи при мен в стаята и ... сега няма да обяснявам какво точно направихме, защото ще ми отнеме още около петдесет страници. Тази случка ще я опиша в отделна розова книжка. След час и половина, когато си тръгваше, Джени целуна върха на показалеца си и го допря до челото ми:

- Ма-акс! Ти си бил страшен любовник, когато си болен! Ще ти се обаждам само тогава.

Не знаех какво да кажа, само я изгледах как поклащаше закачливо дупе докато се изнизваше от стаята.

Пак останах сам и ми стана още по-тъпо. Като че усетил настроението ми, телефонът иззвъня:

- Здравей, Максимилиан! – проскърца гласът на училищната психоложка. – Днес не си ходил на училище. Как си?

И преди да си поема въздух, за да отговоря тя продължи:

- Да не си паднал и да си си счупил нещо?

- Не-е... – измънках аз.

- Можеш ли да минеш през кабинета ми за малко?

- Да. С удоволствие – казах искренно аз.

И без това не ми се седеше в нас. Облякох се за три минути и излязох в топлия априлски ден навън. Кабинетът на психоложката беше през два блока от нашия и съвсем скоро почуках на масивната дървена врата.

Странно!

Тази врата изглеждаше почти като оная на църквата. И въпреки, че чух отвътре „Да”, аз се върнах два метра назад за да разгледам съседните врати. Те си бяха обикновени, шперплатени.

„Хм” – замислих се и влязох на също толкова спокойно място, както в храма тая сутрин.

- Заповядай, седни – и психоложката, на видима въъзраст петдесет години, ми показа стол до една ниска масичка.

Неволно направих аналогия с кабинета на шефа на полицията, я който пих кафе по-рано днес. „А бе тия хора да не са ходили в едно и също училище?” Откривах токова общи неща, че чак се стреснах.

- Искаш ли чай? – попита възрастната жена.

- Не, благодаря – казах спокойно аз и зачаках какъв ще бъде първият ѝ въпрос.

- Как е майка ти?

„Хм. Тия определено служат в една и съща секта. Оня ме пита за баща ми, а тази за майка ми.”

- Мама се върна в Русия с нейния нов приятел – казах безизразно аз, все едно ме питаха колко е две и две.

- А?! Тя рускиня ли е? – толкова нескопосано изигра учудване психоложката, че едва се удържах да не се разсмея.

- Да, рускиня е.

- Нов приятел? Защо така те е изоставила?

- Не ме е изоставила, Аз съм на деветнайсет, а и я разбирам. Мама е още млада и изглежда добре. Родила ме е почти на деветнайсет и не е работила нищо до сега. Ходила е само на фитнес и спа процедури. Аз съм тук, татко го няма... Тя какво да прави? А и новото ѝ гадже... баща му имал желязна мина в Урал... Сигурно ходят по купони всяка вечер.

Психоложката ме гледаше втренчено. Аз отговорих на погледа ѝ  и за цяла минута се гледахме очи в очи. И тя, ха-ха-а-а, първа отвърна поглед от мен и стана да си налее чай. Докато трякаше с чашата, тя невинно попита:

- Ти вече си последен клас, замислял ли си се какво ще правиш след училище?

- Да, всъщност... Интересна ми е електротехниката. Сигурно бързо ще си намеря работа в някоя такава фабрика или автосервиз!

- Браво. Много интересно. Не подозирах, че имаш такива желания. А защо не ходи на училище днес?

Тук, по мое мнение, се играеше някакъв театър. И щом тя се правеше, че не знае къде съм бил снощи, не сметнах за нужно да участвам повече в този фарс.

- Вижте. В живота на всеки човек имам моменти, в които просто не му се прави нищо. И за това реших, че днес ще се повъргалям малко в леглото. Не мисля, че е толкова фатално?

- Хм. Да се повъргаляш? Хи-хи-хи!

„Тия да нямат камери по стаите на хората?” – помислих си аз озадачен от многозначителното хи-хикане на психоложката. Ако са ни видели как се въргаляме с Джени...

В този момент от бюрото ѝ се разнесе някаква приспивна мелодия. Погледнах натам. Да. Джи-ес-емът ѝ.  Тя бавно остави чашата на масата, стана и вдигна телефона. Послуша малко и ме погледна:

- Изглежда отец Кьониг има някаква работа за теб, защото помоли да слезеш долу.

- Да, добре – казах и си помислих  „Тия определено са в някаква мафия заедно. Как пък Отеца толкова бързо разбра къде се намирам?”

- Довиждане Макс! Радвам се, че намина.

- Да-а – кимнах и тръгнах към стълбите.

Новини

За книгата НИЕ СМЕ КУ-КУ

По инициатива на Георги Крумов ние участниците в създаването на телевизонното предаване Ку-Ку написахме книга. Тя е посветена на 26 години от първото излъчване на легендарното предаване (27.01.1990г.)

Книгата е уникална с това, че всеки от участниците собственоръчно е описал своята визия, спомени и чувства от ония времена. Тази книга е доказателството, че с мого желание и ентусиазъм се създава нещо на СВЕТОВНО НИВО. До днес по света няма такъв успешен телевизионен формат.

Книгата може да си закупите от HELIKON.BG

 

Средствата от продажбата на книгата ще похарчим за неонатологията на болница "Света АНА".