Всичко за книгите на Юлиян Кушев
Превю

ПРОКУДЕНИ

 

 

Багдад, Ирак.

 

Абу Шараф не беше чувал децата си Акрам и Фатима повече от единадесет месеца. Всичките му запитвания към познатите му в Русия получаваха един и същ отговор:

„ На секретна мисия са.”

Старият арабин започна да мисли, че няма да види децата си никога повече. Но със сърцето си чувстваше, че те са живи и здрави.

Но, къде ли са!?

Как му липсваше доктор Харзай в този момент! Неговият ерудиран и спокоен глас щеше да внесе равновесие в старото му сърце.

Но...

Докторът падна жертва на безсмислената борба за надмощие в Ирак.

Абу Шараф седеше на една от беседките пред новата част на двореца си. Огромното мраморно здание му напомняше за големия му син, Азис, който сега беше в Италия и със своя бенд участваше в популярно телевизионно шоу. Старият всяка седмица го гледаше по телевизията и се радваше на успехите му. Абу Шараф се радваше на успехите и на новия си „син” Дилън, който ръководеше доста умело и отговорно целия бизнес. Но заради него, част от досегашните партньори се държаха със стария пустинен лъв, като с прокажен. Те не разбираха, как така, при наличие на двама сина, той предаде бизнеса в ръцете на един американец.

В този момент вратите на имението се отвориха и Дилън влезе с малкия си кортеж. Той пътуваше винаги с ескорт от два джипа G-класа на Mercedes. Ирак все още не беше спокойно място за работа.

Когато колите спряха, Дилън слезе от колата и , следван по петите от Риза, дойде до беседката на Абу Шараф:

- Как си, Шефе?

- Ха-ха-ха-ха! Какъв шеф съм аз!? Сега ти си шефът! – старият арабин пое подадената му ръка.

- За мен ти си шефът тук... Пак мислиш за тях, нали? – взря се Дилън в очите на настойника си.

- Да... Не минава и ден да не мисля за тях.

- Няма страшно! Ще се обадят. Сигурно са добре!

- Знам, но дори не ги сънувам.

- Щом не ги сънуваш, значи всичко е наред! Хайде! Оставям те. Аз се качвам горе, че имам малко работа – каза Дилън и стана от мястото си.

Абу Шараф проследи как двамата с Риза се качват по мраморното стълбище на новото крило на двореца.

„Тия двамата май се разбират перфектно!? Нищо чудно да станат и приятели някой ден!” – помисли си старият и със задоволство отпи от чая, който Мустафа му донесе.

 

           

* * *

 

Техеран, Иран.

 

Адер седеше в лабораторията на професор Наджаф, когато на контролния монитор до него светна зелен надпис:

„ОКОТО НА ИЩАР АКТИВИРАНО”

Адер втренчи невярващ поглед в думите, които като че ли бяха написани на чужд език. Последните шест месеца той се бе примирил с неуспеха на новия им проект. По незнайни причини окото бе угаснало три дни след като бе работило напълно успешно. И само вярата на техния професор поддържаше духа им и апаратурата в очакване на чудо.

И ето!

Чудото стана.

Адер подскочи като ужилен и сърцето му заби рязко със 120 удара в минута. С траперещи ръце той въвеждаше команди по клавиатурата и докато те се изпълняваха, разравяше бумагите по бюрото в опит да си намери телефона. Когато го откри – звънна на професор Наджаф:

- Професоре! Окото се включи! Но... Нещо не разбирам координатите.

- Преподавам лекция в момента, след петнадесет минути съм в лабораторията – бе лаконичния отговор.

И след десет минути пълничкият професор влетя при Адер. На учудения му поглед професорът отговори мимоходом:

- Пуснах ги по-рано. Студентите много се зарадваха. Покажи!

Адер набра няколко команди на клавиатурата и на екрана се показаха две колони цифри.

Професорът се вгледа намръщено, но ученикът му забеляза как постепенно намръщените устни се разтеглиха в доволна усмивка:

- Ха-ха-ха-ха-ха – със старчески глас се засмя професор Наджаф.  – Окото не е тук, а на Марс.

Адер се надвеси над монитора. Последните две числа показваха разстоянието от тях до окото и от тях до Слънцето.

Професорът се облегна доволен назад в стола си и каза:

- Е. Така да бъде! Земята няма да бъде отправна точка в слънчевата система. От днес-нататък ще е Марс! А и предвид по-голямото му разстояние до Слънцето, коефициентът на грешка ще е пренебражимо малък. Ха-ха-ха-ха-ха! ... Не съм си и мечтал за това. А как ли са стигнали до там?!... Ако имаше как да се обадя на Фатима!...

Адер гледаше замислено и като помълча за минута, предложи:

- Ще пишем в командния ред. След натискане на „ENTER” компютърът ще отговори „НЕПОЗНАТА КОМАНДА”, но ако Фатима е отсреща ще може да види нашето послание в стека с команди.

И Адер написа с главни букви:

„ФАТИМА. КЪДЕ СИ?”

Двамата с професора се взряха в екрана. Нищо не се получи. Чак след шест минути на екрана премигна:

„НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ! ПРОФЕСОРЕ, ВИЕ ЛИ СТЕ?”

Адер начука с треперещи ръце:

„АЗ СЪМ АДЕР И ПРОФЕСОРЪТ Е ДО МЕН. КАК СТИГНАХТЕ ДО МАРС?”

„ЩЕ ВИ РАЗКАЖА ВСИЧКО, КАТО СИ ДОЙДА ЗА РОЖДЕННИЯ ДЕН НА СИНА МИ.”

„ТИ ИМАШ СИН!?”

„ДА. КАЗВА СЕ ДЖИН. КАЖИ НА ТАТКО И ГО ПОЗДРАВИ ОТ МЕН. МНОГО ИМАМ ДА РАЗКАЗВАМ.”

Професорът и Адер се гледаха, като ударени с бухалка. Младият математик бавно написа:

„ДА СТЕ ЖИВИ ИЗДРАВИ!”

Професор Наджаф погледна младият си студент и промълви:

- Синко. Успяхме. Окото работи. Сега вече е без значение кой ще узнае за него – и старият човек се отбллъсна с крака от пода, като плъзна стола си с колелца до прозореца. Облегна се блажено на облегалката и щастлив се загледа навън. Пред погледа му се простираше Техеран. Родният му ... Техеран.

Адер се загледа след учителя си. Имаше много въпроси, но реши да остави човека да се наслади на момента. Взе бележника си и записа прилежно три аспекта, върху които искаше да дискутират. След това стана и отиде до прозореца, където професорът все така седеше зареял поглед в далечината.

- Професоре! – каза Адер.

Никой не му отговори.

- Професоре! – повтори младият математик като хвана облегалката на стола и го извърна към себе си.

Старият човек седеше бездиханен с широка усмивка и щастливо отворени очи, зареяни в необятното.

Адер трепна. След това присви устни, стисна ръце пред себе си и се поклони на преподавателя. Бавно, заднешком излезе от лабораторията и отиде да съобщи за смъртта на обичания от всички професор Наджаф.

 

* * *

 

Марс.

 

Ади седеше и втренчено зяпаше високия „човек” пред себе си.

- Какво!? – каза той.

- Само едно нещо ме тормози много отдавна. Тук сме вече близо година, показваш ни някакви неща, разказваш други, но я ми кажи защо твоите хора не са ходили да се покажат на Земята и да обяснят „Ей, това сме ние, вашите съседи!”?

- Кой ти каза, че не са ходили?! Напротив. Отишли са. Срещнали са се с представителите на най-развитата тогава страна и са им обяснили всичко. Но понеже не трябва да се месим в развитието на чужди планети, са предоставили на местните хора изборът дали да кажат на сънародниците си за нашето съществуване.

- И?!

- Какво „и”?

- Те разказали ли са?

- Като гледам, ти май не очакваше да срещнеш някой на Марс!?

- Мммм – направи недоволна гримаса Ади.

Възцари се мълчание.

- Тогава ние ще рзкажем за вас.

- Ти не си представител на най-развитата нация. И каквото и да кажеш никой няма да те вземе насериозно.

- Как така?! А ако кацнем с твоя кораб и направим пресконференция?!

- Нямам пълномощия да се показвам и да осъществявам контакт. Аз съм тук само като патрул.

- Но обеща на Фатима да ни закараш до тях за рожденния ден на малкия?!

- Не ми е проблем... За петнадесеттина часа сме там.

- Ами ако някой ни види?

- Никой няма да ни види.

- И ако все пак..? – заинати се Ади.

- Ако все пак някой ни види – голяма работа! Често ни виждат. Пишат по две-три статии във вестниците и това е. Всяко чудо за три дни.

Максимович седеше и потъркваше своя АК. Само той му вдъхваше чувството за реалност и му напомняше, че вичко това се случва наистина, а не е сън.

- Много ти е персийско името – ни в клин-ни в ръкав се намеси в разговора той.

Извънземният и Ади се вгледаха в стария боец.

- Дарий – продължи Питбула. – Имало е такъв персийски цар навремето.

- Хм. Не аз съм с персийско име, а те са с нашите имена.

- Така ли!?

- Така – с насмешка отговори високият „човек”.

- Знаеш ли, че много ме дразниш? – попита стария афганец.

- Знам.

- Същия надменен тип си като Арабския принц и не мога да разбера защо не си говорите!?

- Той няма нужда от това, иначе аз нямам нищо против.

Питбула извади пълнителя на автомата си, щракна затвора, за да се увери, че няма патрон в цевта и стана от стола:

- А не искаш ли да се преборим?

- Не. Не си ми в категорията. Глупаво е да се биеш с по-силен, освена ако животът ти не зависи от това.

- Така е – каза Питбула и си седна на мястото.

Стаята се огласи от веселото чуруликане на малкия Джин, който вчера беше проходил и мъкнеше майка си напред-назад из марсианската база.

- Какво сте се умълчали всички? – попита Фатима. – Да не се уплашихте, че ще ходим на Земята?

- Не – поклатиха в синхрон глави тримата присъстващи.

Малкия Джин се пусна от ръката на майка си и с много смешно кандилкане се затича и обви ръчички около крака на високия Дарий.

- Май си му любимец? – каза с усмивка Фатима.

- Нормално. Той е най-малкият, а аз най-големият тук. На Земята има няй-голяма връзка между дядо и внуче.

- Утре ще я видим тази работа!

- Нямаш проблем – каза извънземният и взе Джин в ръце.

Малкият все така чуруликаше и дърпаше всичко до което се докосне.

Максимович си помисли:

„Майчицеее! Какво доживях! Извънземна бавачка да дундурка нашите деца.”

 

 

* * *

 

Багдад, Ирак.

 

- Кой казваш, че си? – Дилън погледна невярващо в телефонната слушалка. – Много лош арабски говориш!

- Казвам се Адер. Говоря много малко арабски. Ако знаеш фарси или английски...?!

- Ха-ха-ха-ха-ха-ха! – разсмя се Дилън и продължи на английски. – Аз съм американец. Кажи сега по каква работа търсиш Абу Шараф?

- Американец? – изтръпна от другата страна Адер. – Да не сте превзели къщата му?!

- Ха-ха-ха-ха-ха-ха! – за втори път искрено се засмя Дилън. – Не сме. Аз работя за него. Кажи сега!

- Ако наистина работиш за него - веднага го извикай на телефона – все по-недоверчиво предложи Адер.

- Добре – каза Дилън и подаде слушалката на Риза. – Занеси телефона на Шефа. Някой го търси от Иран.

Риза грабна телефона и той почти се изгуби в голямата му ръка. Затича се надолу по мраморното стълбище и след минута стигна леко запъхтян до беседката, където Абу Шараф пиеше сутришното си кафе в компанията на Мустафа.

- Ето, Шефе! Търсят те от Иран – каза огромният бодигард.

На въпросителния поглед на шефа си Риза само вдигна рамене в знак, че не знаеше кой го търси.

- Да – каза Абу Шараф.

- Здравейте – прозвуча неуверен младежки глас в другия край на връзката. – Вие ли сте бащата на Фатима?

Сърцето на Абу Шараф се сви:

- Да - тихо пророни той.

- Фатима ми заръча да ви предам, че ще си дойде за рожденния ден на внука ви. Жива и здрава е. Очаквайте гости!

В сърцето на стария лъв едно безпокойство се замени с друго:

- Жива и здрава?... Ох ... Ама аз нямам внук!...

- Ааа. Имате! Казва се Джин. Много поздрави и се гответе да ги посрещнете!

- Ейиии! Синко! Жив да си! Голяма новина ми донесе!

- И вие бъдете жив и здрав! До скоро – чу се отсреща и връзката прекъсна.

Абу Шараф бавно свали слушалката от ухото си и се втренчи в Риза:

- Имам внук – каза той бавно и прегърна големия охранител.

Унесът му трая само минута Старият се вдигна от беседката и погледна строго Мустафа:

- Чакаме гости. Искам цялата къща да светне! И тук покрай пътечката... – посочи той мястото – да се засадят свежи цветя! Там да се направи нова по-голяма беседка и да се сложат в нея детски играчки! ... Ясно?

- Ммм... Даааа – замънка ошашавено Мустафа.

- А какво чакаш!? Ставай веднага и започвай! – повиши тон Абу Шараф и с невярващи очи се обърна отново към Риза:

- Имам внук. Иди кажи и на Дилън!

- Да, Шефе – каза огромният охранител и бавно пое към огромното мраморно здание зад себе си.

 

 

* * *

 

Марс.

 

- Хайде, Ади! Ставай да вървим! – каза Ели на сестра си. – какво се цупиш?

- Вие вървете. Аз следващият път. А и на кого ще оставя базата?!

- Повярвай! Няма кой да ни нападне!

- Ааа... – започна да обяснява Ади, но реши, че няма смисъл да измисля глупави причини и реши просто да каже истината – Не ми се ходи, бе како! Тук ми е много гот! Харесвам си градината... Харесвам си нашият кратер, въобще, харесвам всичко тук. Нещо, не ме дърпа назад...

Ели остави сака си и седна на един стол:

- Очаквах това. Но поне мъничко не ти ли е мъчно за у нас?

- Това тук ми е „у нас”. Томи е до мен. Къде да ходя?

- И на Томи ли не му се ходи на Земята?

- И на него – каза младият човек, който току-що влизаше в стаята.

Ели замълча. Напъна се да измисля някакви много важни причини, с които да замъкне Томи и Ади обратно на Земята, но всичките и се сториха много глупави. Натисна комуникатора на врата си и доложи:

- Капитан Орлов. Тръгваме минус двама.

В ухото ѝ се чу включване на другата страна, кратка въздишка и изключване на връзката.

- Само аз ли не знам? – попита Ели.

- Да. Казахме още вчера на Орлов.

- Добре! Щастливо да си изкарате тук!

- Да – светнаха очите на Ади. – Ще си правим барбекю, а вие да снимате всичко и да донесеш да гледаме!

- Чао, малката!

- Чао, како.

Ели се обърна към Томи, който само помаха с ръка. След това си взе сака, щракна скафандъра си и излезе към онова огромно трапецовидно нещо, което Дарий наричаше кораб. Всички вече бяха заели местата си вътре и очакваха излитането. На рампата я посрещна Питбула с неразделния си АК в ръка. Ели му подаде сака си като на пиколо и закачливо каза:

- Айде Максимич! Да вървим!

- Максимович съм ... – поде стария боец, но се усети и махна заканително във въздуха с автомата си. – Да вървим.

Всички се настаниха удобно и петнадесетчасовият полет до Земята започна.

 

 

* * *

 

Багдад, Ирак.

 

Три часá през нощта.

Риза седеше в малкия си офис на първия етаж, когато дежурният на портала на имението му звънна и докладва:

- Шестима араби вървят пеш към нас. Най-отпред върви жена с дете на ръце.

Риза изръмжа в слушалката:

- Не правете нищо! Сега идвам. – Грабна фенера и с разтуптяно сърце затича с всички сили към портала. Тежките му стъпки мачкаха малките чакълчета, насипани по алеята и вдигаха шум като от стадо носорози.

На втория етаж Абу Шараф чу в съня си припрения шум, ококори очи и отметна завивката си настрани. С боси крака застана до прозореца и видя как Риза тича към портала. Часовоят бе спрял среднощните гости пред огромната порта. Големият бодигард излезе отпред и веднага позна Фатима. Очите му се напълниха със сълзи. Той също като Абу Шараф обичаше малката чернокоса умница. Тръгна към нея да я прегърне, но се спря, видял малкия вързоп пред гърдите и.

Погледна.

В него беше увито малко детенце, което спеше като ангелче. Риза само стисна подадената му ръка и махна назад към всички:

- Влизайте! – каза възможно най-тихо той, за да не събуди детето.

Всички в индианска нишка тръгнаха към новото крило на двореца, където вече ги чакаха Абу Шараф и Дилън.

Всички светлини в имението грейнаха, но наоколо бе все така тихо. Чуваха се само стъпките на гостите. Последен вървеше Питбула, стиснал под „белия чаршаф” своя верен АК.

Абу Шараф разпери ръце, когато Фатима наближи към него по стълбите, но се спря и с една ръка прегърна нея, а с другата докосна малкия пашкул, който тя държеше пред себе си. Старият човек не каза нищо, само очите му се просълзиха в тъмното. Целуна дъщеря си по челото и с мълчалив жест подкани всички да влязат.

Акрам излезе от редицата и тихо целуна ръка на баща си. Старият силно го прегърна и постоя така цяла минута.

- Радвам се да те видя сине! – тихо прошепна той. – Добре дошъл у дома!

 

 

* * * 

 

Пекин, Китай.

 

Генерал Тао Хо седеше сам в кабинета си и потропваше с пръсти по масивното бюро. Вече цяла година инсталацията на луната добиваше успешно Хелий 3. Въпреки „инцидента” на руската платформа, генералът заповяда 30% от добива да се доставя на руснаците. Бизнесът си е бизнес, а войната си е война! Те от своя страна не изразиха никакви претенции и всичко вървеше тихомълком, все едно нищо не се е случило. Малката битка между руски и китайски изтребители, като че не можа да хвърли сянка върху бизнесотношенията.

Страната процъфтяваше. Благодарение на новият енергиен източник Китай преустрои осем от своите топлоцентрали в енергиен клас „А”, използващи Хелий 3 вместо въглища.

„Както беше казал един приятел, това да гориш въглища за да правиш електроенергия е символ на голяма простотия”. – спомни си генералът.

И въпреки всичко нещо го глождеше отвътре. Май пак нещо не беше такова каквото изглежда? Цяла година никой да не му се обади по телефона поне да се оплаче или просто ей така да помрънка за нещо...!? И миналия път се случи така. Уж всичко си вървеше по план, а руснаците изградиха лунна база под носа им. Добре, че им я взривихме! На това място още имаше отломки и стърчащи руини, въпреки че руснаците веднага си построиха една много по-скромна базичка, където хората на генерала всъщност доставяха Хелия.

Като че цяла Русия зависеше от подаянията на генерал Тао Хо:

„Май съм ги наплашил? – със задоволство си каза той и погледна древният китайски меч окачен на стената.” Генералът стана и го взе в ръце. Острието се разширяваше от удобната дръжка към другия край, така че да достигне размера на сатър до самия връх. По цялото острие имаше улей за изтичане на кръвта, а на най-широкото място бе изгравирана глава на тигър.

„Ние сме измислили всички оръжия по света – с гордост помисли генерал Хо и с благоговение остави оръжието на стената. – Само тия руски кораби да разбера с какво стрелят и вече  няма да има сила на света, която да ни се опре!”

От мечтите му го изтръгна адютантът, който почука на открехнатата врата на кабинета и когато бе поканен вътре, смирено доложи:

- Генерале. Имаме официално запитване от индийска компания за доставка на Хелий 3.

- О-о-о! Най-голямата демокрация в света имат нужда от нас?!... Те пък от къде знаят? – смръщи се Тао Хо.

- Мога да ги попитам.

- Не ги питай! Майната им! От където и да знаят, все едно! Вече сме сложили ръка на ресурса, така че всички вече ще се договарят с нас. Ако щат да публикуват обява и в Таймс!

- Значи да им отговоря, че могат да дойдат на преговори?

- Направо им дай цена и да идват да подписваме!

- Слушам – изкозирува адютантът, врътна се кръгом и излезе.

Генерал Тао Хо с усмивка се извърна към стената с меча и с почти детинска физиономия промърмори:

- Ще ги скъсаме!

 

 

* * *

Новини

За книгата НИЕ СМЕ КУ-КУ

По инициатива на Георги Крумов ние участниците в създаването на телевизонното предаване Ку-Ку написахме книга. Тя е посветена на 26 години от първото излъчване на легендарното предаване (27.01.1990г.)

Книгата е уникална с това, че всеки от участниците собственоръчно е описал своята визия, спомени и чувства от ония времена. Тази книга е доказателството, че с мого желание и ентусиазъм се създава нещо на СВЕТОВНО НИВО. До днес по света няма такъв успешен телевизионен формат.

Книгата може да си закупите от HELIKON.BG

 

Средствата от продажбата на книгата ще похарчим за неонатологията на болница "Света АНА".