Всичко за книгите на Юлиян Кушев
Превю

"Дяволът срещнал Човека и му казал:

            - Ако ме слушаш ще те открехна на три неща, които можеш да правиш от гроздето!

            И първо му показал как се прави вино.

            После го научил да вари ракия.

            И тогава Господ видял какво става и изгонил Дявола."

 

                                    Откъс от керамична плочка, намерена в могилата на тракийски вожд

 

            Така нечестивият не можал да научи човека на Третия продукт от преработката на грозде.

 

 ______________________________________________________________

 

 Полигонът в Тюратам, Казахстан.

 

            - Самолетът е готов!

- Не. Не е готов! Още не сме изпитали влиянието на  йонизиращите лъчения върху човешкия...
- А изпитвали ли сте влиянието на сибирската температура върху човешкото тяло, докторе!
- Товарищ[1] адмирал. Прошу. Не делайте этого!

- По-добре е един път да се опита, отколкото десет пъти да се мисли!

- Товарищ адмирал, самолёт не готов[2].

- Докторе – обади се лейтенант Орлов, – аз съм прочел всички характеристики и мисля, че всичко ще бъде нормално. Товарищ адмирал, разрешите выйти на выполнение тестового полёта[3]!

Адмирал Горбунов спря и се взря в очите на младия летец изпитател:

- Машината е твоя, капитане!

- Аз съм лейтенант, другарю адмирал.

- Не. Вече сте капитан. Благодаря за смелостта, синко. Изпълнявайте!

- Слушам!

Капитан Юрий Орлов уставно се завъртя кръгом и весело закрачи към полосата.

- Адмирал, не надо терят ребёнкa[4]!

- Той отдавна не е дете. А от днес със сигурност вече е мъж. Да вървим! Пускът започва след петнадесет минути.

След двадесет минути дежурния в полигона в Казълкум се обади по разговорната уредба:

- Взлёт произошёл нормально. Все характеристики в норме[5].

Адмирал Горбунов рязко се наведе и направи нещо, което не му отиваше на белите коси и на дългото време прослужено в армията на бившия Съветски съюз. Той каза:

- Yesss!!!

А доктор Столицин, ръководител на проекта “Стратоплан Земля”, сведе очи и промълви със смесица от възторг и благодарност:

- Юра, Юра, какво направи!? Ти издърпа науката десет години напред.

 

* * *

София, България.

На улицата беше тъмно. Минах по паважа и се запровирах между паркираните коли на тротоара.

Изведнъж на една сгъвка на сградата излязоха двете хлапета, които на идване бях видял да оглеждат паркираните наоколо автомобили. Не ми влизаше в работата, но изведнъж реших да си направя по една снимка. Включих микрокамерата и ги заснех един по един когато минаваха покрай мен.

Камерите не са за предпочитане при такова малко разстояние, защото въпреки напредналите технологии инженерите не успяха да премахнат това досадно “цзъъът-цзъ-ъ-ът” при пренавиването на филма. При по-отговорни операции този звук би ми коствал много, но днес не бях в акция и мога да си позволя този малък риск. Фотокопие, разбира се, може да се снеме и от дигиталния запис на видяното от мен през периода, но миналия път се оказа, че съм бил до високоволтов електропровод и цифровият запис се бе поразмазал от магнитното поле. Така че нямах много вяра на високите технологии. Микрофилмът в камерата е с ширина три милиметра, но със забележителна разделителна способност. Във всяко око имам обектив, който отвежда образа и към цифрова памет, и към филмова лента, ако въобще може да се нарече така тънката нишка дифузионен материал, който след като бъде изваден от главата ми, се обработва от седем човека, петима от които са професори. Сигурен бях, че този път снимките ще излязат идеално, без онези досадни наклонени линии, надраскани от “външното въздействие върху електрониката”. Винаги така се оправдават инженерите за купищата недостатъци, свързани с електронните мозъци.

Та заснех ги двамката, но този последният, май че чу това кофти “цзъъът-цзъъът”. Стреснато се обърна и ме изгледа. Дарих го с най-успокояващата си усмивка и той тръгна след другите. Но, като че ли не можах много да го заблудя.

 

* * *

- Копеле, казвам ти. Тоя май ни снима с нещо.

- Глей си отверката, бе, тапет[6]! Ти си се шашнал нещо. От един случаен глупак проблем искаш да направиш. Ти к’во си мислиш, бе?! Че тая работа е лесна?! … А?!… Отиваш до количката и хоп – готово-о-о… - вече е твоя. Тук се иска търпение. Мнооого търпение. Трябва да се изчакват такива случайни минувачи като този, да се ометат, отново се оглеждаш и ако всичко е О.К. – излизаш на сцената и действаш. А за такива нервни и шашнати новобранци като теб тук място няма. Те винаги се издънват. И ако още веднъж направиш така, си те връщам в Трийсет и осмо  да си учиш с тъпите читанки. А ако някога ми приплачеш за пари – тоя виждаш ли го?! – и Джинката размаха изцапания си юмрук – Ще ти скъцам[7] фейса.

Томи продължи да работи върху задните стопове усърдно и мълчаливо. Джинката  не че на беше прав за работата, но той не беше чул толкова ясно църкащия звук, идващ от главата(?!) на “минувача”. А Томи го чу…Много ясно…и отчетливо. И откъде само му щукна, че онзи ги е снимал?!… А?!… Къде е чувал този звук? Айде бе! Този стоп нещо се закучи… Сети се.

- Джинка! Братле. Забрави за тая вечер, но моля ти се, като се приберем, да ме щракнеш два пъти с електронния фотоапарат, дето оня балък го подари на кака ти за рождения ѝ ден!

- Дупе-е! Ти май изперкваш! – подозрително извърна очи Джинката и продължи да сваля фаровете на колата.

Това да сваляш части от кола с включена аларма си е тръпка, а и дебело плащат ония разбойници от сервиза. Верно. На тях частите им идват много тънко, но теб к’во те грее. И ти доволен, и те… А иначе не е лесно. Е, случвало се е понякога да сгреши човек и алармата да писне по-рано, ноо… никой не е роден научен. А и новите трябва някой да ги въвежда в занаята. Само че тоя Томи, уж свестно момче, печенег[8],   пък що такива работи плещи?… Освен пък да е истина, а?! – каза си Джинката.  И той май че чу някакво жужене, но на улицата  шумове колкото щеш!

Е добре, де! Какво му коства?! Ще проверят с на кака му фотоапарата. Тя и без т’ва го използва само като украшение.

 

* * *

- Мммамка му! – изсъска Джинката, след като щракна Томи с фотоапарата.- И аз май го чух т’ва тогава!

Томи вътрешно ликуваше. Много е кеф, когато ти признаят, че ти си правият.

- Кофти е само, че не мога да си обясня как жуженето идваше от главата му?! Да не са му напълнили тиквата с такива джунджурии? – посочи той чисто новия “ДЕЙТАКОН”, който Динката държеше като голям камък.

- Копеле, мамка му. К’во става тука, бе?! – Джинката метна злобно техниката на дивана. – Много мразя да съм на тъмно[9] ! Остава тоя с камерите в канчето[10] да е на ченгетата и считай, че всички ще ни шибат в панделата[11]. Хиляда години не можем се оправи.

Работите май ставаха сериозни. За първи път двете момчета поглеждаха сериозно на нещата.

- Спираме! – прошушна Томи.

- Мамка му! – съсна Джинката. - Страшна далавера си беше. Сега трябва да измислям друго. Само полицейско досие ми липсва. А малко ми е рано още да го имам. – Доста хора ще преебат ченгелите[12] с това жужащо чучело. Как само са го измислили, да им го начукам!

Той спря да ходи нервно из стаята, погледна Томи и каза:

- Ай, омитай се! И на никого да не си гъкнал за това, че ще ти скъсам топките!

Не го беше страх. Джинката видя и хубавата страна на нещата. С жужащото чучело щяха да премахнат “конкуренцията” и той щеше да стане монополист в бизнеса. С всички произтичащи от това облаги.

Томи се вдигна от фотьойла и тръгна замислено към вратата. Защо ли страхът на Джинката изведнъж се изпари?

 

* * *

 

Дааа. На тия малки пикльовци със сигурност ще им се спече лайното, ако им пратя по една снимка с щемпел на полицията на гърба и послание от рода: “Ако още веднъж направите така”… и така нататък.

В “Центъра” си имаме най-добрата техника и не беше никак трудно да погледна в полицейските файлове. Вчера шавнах из квартала и видях двамата “нощни гринговци” да кибичат пред Трийсет и осмо училище, явно смръчкани[13] от нещо. Останалото, имена и адреси е фасулска работа.

 

* * *

- Копеле! – ревна Томи щом отсреща вдигнаха телефона. – Знаеш ли какво получих по пощата тая сутрин?

- Тихо бе, кълвач! Наш’те още не са тръгнали на работа. Ще те чуят как крещиш и чудо ще стане – озърна се гузно Джинката и толкова дружелюбно махна на майка си за довиждане, че тя, горката, отивайки на работа, за момент си помисли, че има свястно дете. После веднага изхвърли тази мисъл от главата си.

- Кажи сега! К’во има?

- Картичка от ченгетата. С послание отзад. Знаех си аз, че оня ни е снимал.

- Тихо, бе! Не се паникьосвай! Кога я намери?

- Тази сутрин – измънка Томи. – Тръгвах на даскало и…

- Ти да не си станал рано тая сутрин?!

- Аа… Да… Ако щеш, вярвай! Нещо ме човърка цяла нощ и се събудих в пет… Въртях се , въртях се и станах. Взех си дисагите и к’во да правя – тръгнах към училище. Баща ми щеше да получи разрив на сърцето, като ме видя толкоз ранобуден. Слизам долу и гледам от пощата се подава крайчеца на плик. Озърнах се, нямаше никой, издърпах плика и като го отворих, щях да се накензам. Там ме има изтипосан едно към едно. Знаеш оная вечер как беше. Да не обяснявам по телефона… И не да кажеш, че нещо е размазана, ами снимката си е супер. Няма как да кажа, че не съм аз.

- Брейии. Мамка му!

- А, ти слиза ли до долу?!

- Що?

- Ми…! Знам ли? Може и ти да имаш честитка!

Джинката не изчака Томи да свърши изречението си , излетя като куршум от вкъщи. Спусна се с главата надолу по стълбите – нямаше време да чака асансьора. Взе девет етажа за секунда и стигна тъкмо навреме, за да види как майка му се отдалечава зад ъгъла. Жегна го съмнение, ами ако е отворила пощенската кутия преди него?

Ха-ха-а-а! Не е – въздъхна облекчено Джинката, като видя правоъгълния плик с емблемата на полицията в пощата. Отвори го бързо. Ейии, супер. На Мел Гибсън приличам на тая снимка. Стана му кеф, макар че работата си беше страшна. Уплаши се. Качи се горе, този път с асансьора и на вратата го срещна баща му:

- Къде ходиш, бе, келеш?  Що оставяш вратата отворена? И да сложиш слушалката на телефона на мястото и!

Оффф. Добре, че поне баща му беше непукист. Иначе ако беше майка му, сигурно щеше да го разпитва цял ден. Тя много “зорко” следеше всяко “отклонение от нормалното поведение” на сина си. Не че имаше някакъв ефект, но тя си мислеше, че много му помага.

Джинката вдигна слушалката:

- Айде, бе! Какво стана?! – Томи като че ли беше броил секундите.

- К’во да стане. И аз имам същата картичка…

Джинката млъкна. Томи също мълчеше отсреща.

 

* * *

Подслушвах телефоните и на двамата. Тази мълчалива пауза ми даде да разбера, че съм ги спекъл[14] и двамата. Знаех, че достатъчно са наплашени и повече няма да посягат на чуждо. Продължението на разговора не ме интересуваше. Натиснах два клавиша на клавиатурата и прекратих подслушването.

Усмихнах се.

Тези май ги отбих от кривия път. Поне засега. А и с толкова техника не ми беше трудно.

 

* * *

 

Пръв се окопити Джинката:

- Копеле! Не се шашкай! Правим кратка пауза и след една седмица искам да се видим! Трябва да ти редя една далавера.

- Става – унило отвърна Томи и бааавно затвори слушалката.

 

* * *

 

Работите нещо се закучиха. Умните глави имаха сериозни проблеми с тъй-наречения “Усъвършенстван Модел” (УМ). Шматках се насам-натам. Бях като единствено излюпило се пиле измежду толкова много яйца.

Аз бях най-сполучливият модел, излязъл след многобройните опити с изкуствен интелект. Но! Ето на. Нещата май се завъртяха на едно място. Виждам ги умните глави нещо са унили. Мотаят се насам-натам, като пипкави[15] пуйчета. Нещо не им спори. А се носят слухове, че правителството ще спре субсидиите за проекта.

Опитват се да направят изцяло нов, самообучаващ се мозък, който, макар и натъпкан с всевъзможна информация, да може да мисли и чувства и да има чувство за хумор.

Казвам изцяло нов, защото моят мозък е комплектован малко слепешката, без да обиждам никого. Ползвали тялото и прекопирали паметта на един почти мъртъв човек, жертва на квартални бандити. Той бил “БЕЗ ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ”. Комплектовали всичко това с чудото на съвременната електроника Крио-Активна Полимерна Решетка-Информационен Носител (КАПРИН). Това на човешки език означава, ако можете да си представите, нагъната верига на колело, в чиито дупки са натъпкали пластилин и после върху полученото се навива пак верига и пак се тъпче пластилин, в резултат на което се получава сложна, многослойна и напълно индивидуална структура с абсолютно непредсказуеми свойства – почти като човешкия мозък.

Та понеже бързали в началото и нямали време да мислят по въпроса с двигателните структури, моите, как да кажа , “създатели”, направо презаписали паметта на оня човек в КАПРИН, сложили всичко това обратно в неговото тяло и наблъскали отгоре още модули, устройства и информация. В резултат съм се получил аз, владеещ само 24 езика, историята, науката и културата на почти всички съвременни и древни народи и с куп способности, за които ако останете с мен до края на разказа, ще ви светна.

Но, най-се радвам на чувството си за хумор, което не се дължи на върха на технологиите, а май ми е наследство от пребития невинен човек. Долавям в чисто човешкото си съзнание едно чувство за превъзходство, което не се дължи на широкия спектър насадени ми знания и способности. Сигурно доста от знанията, които са ми записали в главата, са били там и преди. Човекът може и да е знаел нещо, което убягва на умните глави пред мен. И независимо, че понякога чувствам две души в себе си, аз притежавам също това чувство за превъзходство. Ще видим по нататък безпочвено ли е то или не…

Често си мисля, че ако учените ме запознаят с проблемите си, веднага ще разбера къде са се запънали и ще им помогна да продължат нататък. Но-о-о… Заслужава ли си?!

Щом крият от мен – нека се блъскат. Няма насила да ги вадя от калта, я!

Все пак е глупаво да имаш Мерцедес последен модел в гаража си и единственото, за което го използваш, е да се показваш само в грединката пред вас с него. Аз лично бих го изкарал на магистралата и бих го издул до дупка.

Нооо… Пак ви казвам. Това не съм аз.

 

* * *

 

            Транквилантът АУТИН е разработен в първоначалния си вид от ВМА за агенти, попаднали в плен. При поглъщане на над 200мг[16] препаратът “отделя” душата от тялото и подложени на изтезания, агентите не издават никаква информация. Попаднал на черния пазар АУТИНът бързо се превръща в най-популярния наркотик, основа на тъй-наречените “голи купони”. Страничен човек, попаднал на такъв купон, може да откачи от ужас, виждайки натръшканите по земята почти безчувствени тела. Единствен в полусъзнание е “шофьорът”. Това е дисководещият на купона, който стои почти “трезвен” не заради КАТ, а за да може да приема гости и да сменя музиката по желание на тези, които са “отвън”[17]. Точна дозировка от до 100мг отваря сетивата на “шофьора” и той може да чува гласовете на тези, които са преминали границата, и да изпълнява желанията им. За разлика от нормалните купони тези са много тихи. Поради изострената чувствителност вседствие на препарата, музиката например няма нужда да е на МАКС. Тук никой не се надвиква с другите...абе... какво да ви кажа. Тихо като в храм.

АУТИНът не прекъсва “тънката сребърна нишка”, с която духът е свързан към тялото. Единствен недостатък е продължителността на “излизането”. По-малка дозировка не те извежда “навън”. Ставаш свръхувствителен, но... това е. По-голяма доза те праща в отвъдното завинаги, но и тук зависи от организма разбира се. Най-шокиращият случай е все още в кома след 900мг АУТИН. “Шофьори” знаят, че е наблизо, но не могат да го върнат в тялото му вече втора година. Организмът се поддържа на системи в изследователски център на ВМА.

200 мг те пращат отвън за шест часа. Възстановяването е не по-малко от осем. Пристрастяване има както към алкохола. АУТИНът е третият продукт от преработката на грозде. Добива се в малки количества. Безкрайно скъп на черния пазар. Ще измести кокаина изцяло. Традиционните страни производителки на опиати загиват. Най-големи производителки на АУТИН са Испания, Франция, Италия и България. Годишен оборот от търговията 900 милиарда евро.

Всичко това го знам благодарение на математически модел, който изградих благодарение с факти и предположения, направени по географско и климатично разделение на страните.

 

***

Сега научих защо е бил спрян проектът за електронен мозък Усъвършенстван Модел. Слуховете, че правителството ще спре субсидиите, са почти верни, с малката разлика, че новосформираща се групировка, прозряла бъдещето на АУТИНА като наркотик умело управлява “управляващите” и ги насочва към взимането на „правилни” решения. Много от учените, работили по моя проект, биват пренасочени в лабораториите за синтез на АУТИН.

Започвам да се притеснявам за себе си.

Въпреки, че съм чудо на биотехниката, аз имам един недостатък.

Да. Аз разпоолагам с изкуствен интелект, мога да се самообучавам, но имам нужда и от “сервиз”. Представяте ли си да ми се развали някой компонент? Ще съм толкова полезен, колкото стар модел “Москвич”, за който вече не се произвеждат части.

Да. Мога да измислям и усъвършенствам някои от компонентите си, но ми е необходим екип от специалисти, които да извадят старите и да добавят новите “части”. А не мога сам да свърша това. Все едно да накарате неврохирург сам да синаправи мозъчна операция. Той има знанията и уменията, но в момента в който си бие упойка, и... нали се сещате? Всичко спира дотам.

Така че.... ИМАМ СПЕШНА НУЖДА ОТ ХОРА, които да работят в “моя сектор”.

Но кой?

За да стане човек специалист в областта изкуствен интелект, му трябват освен завършена с “шест” математическа гимназия и университет, в която си изберете специалност – физика, математика или боилогия. А най-добре да е завършил всичките.

Е?!

При курс на обучение по всяка специалност 5 години (хайде вторите специалности са по 2, защото първите три години в университетите се учат общообразователни предмети), значи трябва да се запазя ЖИВ още някакви си десеттина-петнайсет години.

Алоооо!

А?!

Как ви се струва?!

При сегашните темпове на развитие след десет години отдавна ще съм изгнила купчина метали, кости и силициеви кристали разбира се :)...

И какво правим тогава?!

Хм.

АУТИН-ът нали дава способност на хората да стават свръхвъзприемчиви и чувствителни?...

Дали пък не мога да намеря някой и да го науча по бързата процедура?!

Да му налея в главата (с малко “допинг”, разбира се) десет-петнадесет годишни опит и знания?!

Но откъде да взема хора?!

Свободни. Няма такива, които по цял ден да си бъркат в носа и да се чудят какво да правят.

Или... може би има?... и то точно такива.

 

* * *

Върнах се в “офиса” и надзърнах в RECORDS (за тези които не знаят, това е компютърният запис на досиетата) на среднощните си познати.

Дааа!

Единият е девети клас, а другият единадесети.

СУПЕР ПОДХОДЯЩИ.

Но..

- Какво ли ще стане с тях, ако им налея толкова знания в главите?

- Колко ли могат да поемат на ден?

- Ще им се промени ли животът?

- Морално ли е?

Айде-е-е!

Някой път просто не трябва да се мисли толкова!

На работа!

 

* * *

Приближавах Тридесет и осмо, когато видях нощните гринговци, които бяха  седнали на парапета пред входа на училището и разсеяно гледаха дупетата на съученичките си.

Наближих и главите на двамата се извърнаха в моята посока.

Разбрах, че ме познаха.

Не избягаха. Може би любопитството им е в повече от страха.

Гледахме се докато приближавах. Облегнах се на парапета до тях. Извърнах поглед от лицата им и го насочих към тълпата в училищния двор. Всички бързаха за някъде, всеки обяснява на другите нещо... А, бе, тия хора от малки май не се изслушват един друг?  

- Знаете, че идвам при вас – казах на Томи и Джинката, все още без да ги поглеждам. Чувствах изучаващите погледи да дълбаят лицето ми и се обърнах. Погледнах сериозно всеки един от тях в очите.

- Ей! Палячовци! Може ли да свършим една работа? – казах и замълчах за малко по-голям ефект. А и да ви кажа, тук, по тези географски ширини най-добрият начин да провокираш някой е да го питаш може ли да свърши нещо. То си е направо обиден този въпрос, защото тук ВСЕКИ МОЖЕ ВСИЧКО!

- Ще вземете ли участие в един проект на Министерството на отбраната – поизлъгах малко. Министерство на вътрешните работи и Министерство на отбраната са малко различни неща, но ... ГОЛЯМА РАБОТА. В някои дела без лъжа не може.

Двамката ме гледаха все така втрещено, все едно са видели Ленин на улицата.

- Алооо! – повиших тон аз. – Какво ви стана? Да не сте неми?

- А-а-а... – каза Томи.

- Не, бе... Ние... Т’ва... искаме да знаем за какъв проект става въпрос и ...

- ... и как пък точно на нас се спряхте? – допълни Томи.

Даааа!

Будни момчета. Не можеш да ги успиш току-така.

- Искате ли да говорим сериозно? – казах, – Хайде с мен в офиса, ако не ви е страх?

Това последното беше-е .. Да.

Знаете.

ПРОВОКАЦИЯ. Какво да правя, като тук (и сега) не можеш да говориш с хората нормално. Постоянно трябва да им прилагаш хватки, за да върви разговора в някаква посока.

До нашата лаборатория (само аз я наричам “офис”) не е далече. За това предложих да походим пеш. А и момчетата се чувстваха по-сигурни. Все пак това си е техния квартал и ако нещо не ги кефи винаги могат да духнат нанякъде[18]. Но виждам, че любопитството е по-силно от тока (Това е сравнение. Не го търсете в речника!).

- Министерството на отбраната (финт[19], в крайна сметка важно ли е кое Министерство и без това това си е чисто мой проект) има нужда от висококвалифицирани кадри, способни да взимат самостоятелни решения в критични ситуации (истина). Затова стартира проектът FRONT 1, с който след наблюдение се подбират подходящи  кандидати и се обучават. Мога да ви кажа честито. Вие сте първите двама одобрени (истина), измежду шест хиляди наблюдавани обекта (финт).

Видях впечатлението, което направи последната цифра.

- Да - вдигна глава Томи. Не знам защо ходят с наведени глави? Мравките ли броят? Или не могат да се отърват от психиката на виновни ученици. – Само кажи с какво ни снима!

А-а-а!!! Значи е забелязал. Това досадно цзъъът. Наистина ме е издало.

- Ето. Стигнахме. Ей-сега ще ви обясня всичко...

А на вас[20] да обясня за “офиса”.

След като американците си построиха в нашата страна посолство с три реда ограда от бодлива тел, руснаците също казаха, че и те ще строят такова. Но аз, както и един ограничен кръг хора знаем, че това, което бе построено не е посолство. А и защо им е на руснаците, след като вече си имат едно, което по площ (а и на дълбочина) е пет пъти по-голямо от посолствата на всички държави взети заедно. Обектът с трите метра бодлива тел си беше “обикновена” лаборатория за специални изследвания.

Е.

Да ме прощават стратегическите партньори и всички съюзи, в които членуваме, но и нашата държавичка си има малки тайни. Тук беше разработен АУТИН-ът, тук бях “разработен” аз и тук смятам да разработя и първите си двама помощници. Откъде ми хрумна? Говоря, все едно няма да са само двама.

Не знам.

Ще видим.

Моят офис се състои от две помещения. Работна стая с две бюра, компютър, столове и спалня с едно легло и нищо друго. Органичната част от мен има нужда от шест часа почивка в денонощието, иначе организмът се изхабява. Докато тялото почива, аз “мисля”.

- Заповядайте – посочих по един стол на гостите аз.- Какво ще пиете?

- Сок от нещо си..- каза неопределено Джинката.

- И аз един – измънка Томи, като обиколи с един поглед офиса. Всичко бе видно. Нямаше много мебели и скрити места, откъдето евентуално да дойдат проблеми. А камерите за наблюдение само аз знаех къде са, а имам и достъп (нали ви казах – директен линк) до централния компютър и мисля да сложа парола за достъп до днешния запис. Лошо е, че не мога да приложа командата , че не мога да приложа командата  ERASE. Ще забележат, че нещо е изтрито, а не искам да привличам излишно внимание върху себе си.

Все пак. Започвам борба за оцеляване.

Отидох до барчето и сипах два сока “зелена ябълка” и един касис за мен.

А!

Щях да забравя. Мътният сок на ябълката перфектно скрива млечнобялата течност на АУТИНа. Още ли не съм ви казал как се извлича? А?

А, бе! Не ви трябва да знаете. Ама МНООГО Е ПРОСТО.

Този транквилант не може да се прави на прах или да се таблетира. При минус осемнадесет градуса по Целзий става на мътнобели кубчета и ... ако ви е такъв мерак, може да си го настържете.

 

* * *

Това което ще ви разкажа сега, е по описание на моите нови помощници, които описаха преживяванията си “отвъд”.

Аз не мога да ги следвам.

Нали ви споменах?

Имам основен недостатък - не мога да напускам тялото си. На мен не ми действат никакви алкохоли и опиати.

Какво да правя? Уж са ми направили подобрения, а то това си е чист недостатък. Бива ли да не мога да пия две питиета като хората?!

Аз мога, но НЕ МИ ДЕЙСТВАТ.

Следователно не мога да ви кажа, кое от разказа на двамата е факт и кое не.

Не съм бил с тях.

За всеки случай поставих в съседната стая един колега, който с радост прие да играе ролята на “шофьор” в нашия малък експеримент. Все пак искам да сравня показанията на помощниците ми с нещо (някого).

 

* * *

Джинката:        Ей, тапет! К’во става?!

Томи:               Ти.......... ти...

Джинката:        Ти... виждаш ли това, което виждам и аз?!

Томи:               ...

Дж.:                 Дупее!? ... К’во ни сипа тоя? Виждам се на стола, а ти... ти ... малеее!

Т.:                    Да. И аз се виждам на стола, а тебе те виждам два пъти. Единият е клюмнал на стола, а другия с който си говоря, е почти прозрачен. Ха – ха! Краката са ти избледнели...

Дж.:                 Аха-а. И твойте. Ама е гот! Само дето щях да се изпразня преди малко. Както си седях на стола и изведнъж нещо ме дръпна напред. И за секунда прелетях през един тунел... за да ти гледам прозрачните крака сега.

Т.:                    Джин. А, бе, да не сме умрели?! А?! Това ли е да си мъртъв?

Дж.:                 Мно’о си тъп, бе! Как сме умрели, като си говорим?!

Т.:                    Е! Да, де! Да не сме отишли на Оня свят?!

Дж.:                 Еба ли ма’а му?! Я да се разшетам!

Т.:                    Джин. Защо не си движиш краката?! Пльзгаш се из стаята като призрак.

Дж.:                 Как не си ги движа бе, тикво? Я ходѝ ти!

Т.:                    ....

Дж.:                 Олеее! ... Верно! И ти се плъзгаш.

Т.:                    ...

Дж.:                 Дай да пием от тоя сок отново! Сигурно ще се върнем?! А?!

Т.:                    ...

Дж.:                 МАМКА МУ!  Не мога да я вдигна тая чаша.

                       Ей! КАКВО СТАВА ТУКА, БЕ!?

                       Чува ли ме някой?!

                       Томи. Айде да излезем от тая стая и да потърсим помощ!

Т.:                    Айде!

Дж.:                 Тая вратааа! Край! Умрели сме. Виж минах през вратата. Само духовете на умрелите минават през врати и стени.

Т.:                    Интересно що не мога да отида по-надалече по тоя коридор. Нещо сякаш ме дърпа назад, като с ластик.

Дж.:                 Да. И аз най-много на пет-шест метра да се отделя и ластика пак ме връща до моя стол.

Т.:                    ...

Дж.:                 Не стига, че ни е отровил, ами ни е омагьосал. Не можем да си ходим където ни е кеф!

 

* * *

И така шест часа вайкане и чудене според записа на “шофьора”.

Взирах се в избистрящите се мътнобели очи на Джинката, когато той изведнъж се сепна. Подскочи, като да се събужда от кошмар:

- БОКЛУК! – нахвърли се той.- Какво си ни направил?

- Спокойноо! – хванах му ръцете аз – Нищо не съм ви направил. Все едно сте пили по две ракии. Ставайте да ви заведа в стаите ви, че имате нужда от почивка.

И двамата ми виснаха на врата. Краката им бяха като гумени. Завлякох ги до тяхната стая и ги пуснах в леглата. Между двете койки имаше голяма бутилка минерална вода от тия, дето стоят с дъното нагоре. И като натиснеш едно чучурче, ти се сипва вода в чашата. Няма начин да не ги знаете. Навсякъде ги има.

След излизане “навън” хората много ожадняват.

А на мен ми предстоят поне осем часа анализ...

Ееех.

Защо не мога и аз да си излизам от тялото?!



[1] Във военизираните структури на бившия СССР се е запазило обръщението товарищ, т.е. другарю. Идеята е, че всички там са бойни другари.  В случая докторът казва: - Другарю адмирал, моля, не правете това!

[2] - Другарю адмирал, самолетът не е готов.

[3] - Другарю адмирал, разрешете да изляза за изпълнение на тестов полет.

[4] - Адмирале, не трябва да погубваме детето!

[5] - Старът премина нормално. Всички характеристики са в нормата.

[6] Тъпанар, глупак (жаргон)

[7] Тук героят използва жаргон. Действието е съчетание от ще ти счупя носа и ще ти накълцам лицето.

[8]  Печенеги – древно азиатско племе, състоящо се от смели, дръзки  и хладнокръвни войни. Тук изразът е употрбен в смисъл  “печен човек”.

[9] “Да съм на тъмно” -  този израз е употребен като заместител на “да съм в неведение”, “да не знам какво става”.

[10] “Канче” – героят има в предвид главата.

[11] “Панделата” – става въпрос за затвора.

[12] “Ченгелите” – полицаите.

[13] “Смръчкани” – Притеснени, с увиснали носове и без настроение

[14] Спекъл – в смисъл уплашил

[15] Пипка – болест по домашните птици, която ги кара да се движат бавно, разсеяно и имат забавени реакции.

[16] Същият ефект се постига и при капване на двe капки в очите. Очите побеляват. Действието започва след три минути. Препоръчва се на по-нетърпеливите.

[17] “Отвън” – има се предвид извън телата си.

[18] Да духна означава да избягам нанякъде.

[19] Финт – имам предвид малка измама, с която си служа понякога. Не е лъжа, а леко и незначително отклонение от действителността.

[20] Да. Вас, читателите, имам предвид.

Новини

За книгата НИЕ СМЕ КУ-КУ

По инициатива на Георги Крумов ние участниците в създаването на телевизонното предаване Ку-Ку написахме книга. Тя е посветена на 26 години от първото излъчване на легендарното предаване (27.01.1990г.)

Книгата е уникална с това, че всеки от участниците собственоръчно е описал своята визия, спомени и чувства от ония времена. Тази книга е доказателството, че с мого желание и ентусиазъм се създава нещо на СВЕТОВНО НИВО. До днес по света няма такъв успешен телевизионен формат.

Книгата може да си закупите от HELIKON.BG

 

Средствата от продажбата на книгата ще похарчим за неонатологията на болница "Света АНА".