Всичко за книгите на Юлиян Кушев
Превю

Тампа, Флорида.

 

 

            Пол Скот, шеф на “Електроник сенчюриънс”, бе хванал с ръце главата си и заровил поглед в ужасяващите отчети за последното тримесечие на фирмата. “Още едно такова и мога да помоля Стив да ме назначи продавач на пукакни в неговия зоопарк”.

            “Електроник сенчюриънс” постигна своя връх в развитието по време на президента Буш-младши. Благодарение на поръчките за разузнавателни дронове, фирмата се измъкна от блатото на посредствеността и за период от три години в съзнанието на Пол се бе загнездила увереност, че няма сила на света, която да го събори.

Но...

Новата администрация на Обама, не стига че прибра голяма част от войниците у дома, ами и върна част от готовата продукция на фирмата, като се позова на измислена точка в договора, касаеща срока на изпълнение. В следствие на това не получиха и оставащите 30% от договорената сума. А това си беше печалбата. И сега се оказа, че са работили напразно последните шест месеца.

Пол започна да обсъжда рестриктивни мерки с цел финансово стабилизиране на предприятието. Как не му се искаше да съкращава персонал! Тъкмо си бе изградил работоспособен екип, без мрънкала и кръшкачи. Хора, които не се страхуваха да останат един-два часа повече в интерес на общата работа.

Изплащането на последния му кредит изтичаше след два месеца. Как щеше да намери пари за оставащите вноски?! Разпродаването на имоти и имущество на фирмата не беше вариант. Първо, защото това ще даде на конкуренцията ясен сигнал, че е “взел асансьора надолу” и второ, защото сега, с тая криза, цените бяха, меко казано насрани.

- Искам да си запазя екипа!

- Искам да спася фирмата си!

- Искам да оцелея!

Пол се огледа.

Видя, че е останал сам в офиса и говори на себе си.Огледа се гузно, затвори лап-топа си и, хванал новото си яке в ръце се запъти към един бар наблизо. С група приятели имаха навика да се събират там всеки петък след работа.

А днес беше сряда.

 

 

* * *

 

Крис Плетача[1] нервно крачеше из апартамента си в Тампа. Беше се скрил тук с двамата си партньори, откакто настъпи кризата с доставките. С новите мерки за сигурност по границите му “паднаха’ два транспорта, което от своя страна доведе до рязък спад на доходите. Картелите не се интересуваха от тукашната “положителна промяна в сигурността” и си искаха парите. Крис предпочете да плати с пари, вместо с живота си, но това му навлече огромни загуби. Скри се тук от шумотевицата на Лос Анджелис, като вдигаше телефона само на най-едрите си дилъри.

- Black president is good, my ass! – обърна се той към Раул.

Ед, другият му партньор, безпристрастно ровеше в китайската храна, доставена преди един час:

- Този се оказа по-бял от Джордж Буш.

- Трябва спешно да измислим как да прекараме бялото сигурно следващия път. Защото ако не стане... – Крис извади пистолета си от колана, отвори барабана и изсипа три патрона в дланта си. Даде на всеки по един и каза: - Ако не стане... Братлета. Добре си поживяхме, но ще трябва да се гръмнем. Носете ги със себе си, за да ви напомнят, че работата е сериозна!

И двамата му приятели смръщиха вежди и прибраха патроните в джобовете си.

- Хайде сега да излезем, че затъпях в тоя хотел!

 

* * *

 

“Червеният кон” не беше кой знае какво заведение, но предлагаше идеални условия за социални кнтакти. Надрасканите дървени барове бяха толкова близко един до друг, че дори и да не искаш – все ще се блъснеш в някой и ако не си ужасно тъп, ще се запознаете.

- Тая дупка много пълна, бе! – подвикна в глъчката Ед, след като влязоха.

- Ей там, само до оня очилат нещстник има свободно място – изръмжа недоволно Раул.

- Добре. Да попитаме можем ли да седнем – каза Крис и всички избухнаха в смях. В техният квартал нямаше нужда да питат. Просто си вземаха каквото им е кеф, но тук... не искаха да се набиват на очи.

- Свободно ли е до вас, сър?! – показа белите си зъби Крис в най-чаровната усмивка, която не беше репетирал отдавна.

- Да – Пол вяло кимна към тримата.

Всъщност се зарадва на компанията, защото му беше тъпо да стои сам. Беше дошъл късно и неговите хора ги нямаше.

Крис поръча скоч за тримата на дребничката сервитьорка с “вирнатото дупе”, както отбеляза Ед. Когато тя донесе напитките и отнесе щедър бакшиш, той само кимна за наздраве на приятелите си и се обърна към седящия до него:

- Нещо май не Ви върви пиенето?! Проблеми ли имате?

Ед и Раул сезадушаваха в опита си да скрият кикота напушил ги, след като чуха тартора си да говори на някого на “Вие”.

Пол  не забеляза това. Бе потънал в мислите си. Погледна тъмнокожия си събеседник и отговори:

- Да. Не можеш да си представиш какви!

- Ами, кажи ми! Така и така сме тук – и погледна строго двамата кикотещи се сприятели.

Пол погледна изучаващо непознатия любознайко и по дрехите и говора прецени, че не е тукашен;

- Спряха ми поръчките със спирането на войната.

- Какво? Ковчези ли правиш – избъзика го Раул.

- Не. Дронове, тъпако! Знаеш ли какво е това?

Раул не знаеше. Както и останалите.

- Какво е? – попита Крис.

- Малък разузнавателен безпилотен самолет.

Крис Плетача, безстрашният контрабандист и дилър от града на Ангелите, стоеше,като треснат с лопата по главата. Осени го невероятна идея:

- Колко носи този самолет?

Всички на масата се умълчаха. Все едно бяха намалили музиката в тоя момент.

- 14 килограма полезен товар. Защо?! – попита Пол.

Всички освен него знаеха защо. Крис се опитваше да сметне колко самолета ще са необходими за пренасянето на заветните 500 килограма, които за него бяха границата на рентабилността.

- Колко струва един такъв самолет?

- 820 000 долара. Защо се интересуваш? – вдигна очи от чашата Пол.

“Да му кажа ли? Ами ако ме натопи нещо? Ако ме натопи – просто ще го очистим и... така. А кой ще повярва на думи изречени под булото на алкохола в забутан бар.”

- Имам един бизнес, който включва пренасянето на един бял прах от южната ни съседка в нашата страна – каза Плетача и зачака да види каква ще е насрещната реакция. Очилатия вместо да ахне хладно попита:

- А сега как ги прекарвате?

- С моторници. Много са бързи.

- Бързи, друг път! Виждал съм новите катери на бреговата охрана.

- Да. Така е. Бяха много бързи. Сега на охраната лодките са по-бързи от нашите, маммка им.

Раул и Ед стояха на нокти от разразилата се откровенност между непознатия и главатаря им.

- Даааа. Проблем – Пол гледаше кехлибарената тачност в чашата си и изведнъж му проблесна: - С дронове не става. Ще ги засекат и свалят, а след това по отломките ще разберат кой ги е правил. Но да знаеш, мога да ти прекарам безгрижно прахта до тук!

Крис спря да пие, стреснат от хладната увереност, която лъхаше от събеседника му.

- Kak?

- Чувал ли си за златната рибка?

- Не. Какво за нея?

- Нищо. Това е просто приказка. Но това, с което възнамерявам да ти прекарам стоката, с чиста съвест можеш да ги наречеш златни рибки!

- Говориш така, все едно си сигурен,  че ще стане?!

- Сигурен съм.. 200%.

Тримата дилъри се спогледаха мълчаливо. Тато че техният проблем, май намери решение!

- Тук май замирисва на бизнес – доволно потри ръце Крис и помаха на “Вирнатото дупе”, този път за четири уискита. – И горе-долу колко ще струва това?

- Четири милиона – говореше, като в сън Пол.

- Четири милиона!!! – извика Ед.

- Да – обрърна се към него президентът на Електроник Сенчюриънс. – И ще можете в рамките на една година безпроблемно да си карате стоката от тук до който град си изберете по течението на Мисисипи.

- Верно ли? – наведе глава сериозно Крис.

- Верно – каза Пол с безпристрастността на съдия по снукър.

Тъмнокожият плетач на контрабандни схеми набързо пресметна наум, какви ще са приблизителните едногодишни печалби от гарантираните едногодишни доставки. И установи, че поисканата току-що сума е “пари за семки”.

- Къде ти е офиса? – попита  Крис – за да дойдем утре да поговорим по-подробно.

- Предпочитам да не ми идвате в офиса, защото... не вдъхвате респект и уважение.

Тримата се спогледаха със смесица от пренебрежение и заплаха.

Пол бутна една визитка в ръката на Крис и каза:

- Казвам се Пол Скот. Това е фирмата ми, а това са ми телефоните. Звънете, но ще се виждаме тук!

- Приятно ми е. Крис Кърли – Ед и Раул за първи път в живота чуха фамилията на приятеля си. – Така да бъде! Ще се виждаме тук.

Стиснаха си ръцете и Пол си тръгна. Отново му стана леко на душата. Виждаше светлина в края на тунела.



[1] Плетача, защото винаги измисляше най-печеливхите схеми и така заплиташе хора, стоки и събития, че винаги в бизнеса разходите му бяха нулеви. Или почти.

Новини

За книгата НИЕ СМЕ КУ-КУ

По инициатива на Георги Крумов ние участниците в създаването на телевизонното предаване Ку-Ку написахме книга. Тя е посветена на 26 години от първото излъчване на легендарното предаване (27.01.1990г.)

Книгата е уникална с това, че всеки от участниците собственоръчно е описал своята визия, спомени и чувства от ония времена. Тази книга е доказателството, че с мого желание и ентусиазъм се създава нещо на СВЕТОВНО НИВО. До днес по света няма такъв успешен телевизионен формат.

Книгата може да си закупите от HELIKON.BG

 

Средствата от продажбата на книгата ще похарчим за неонатологията на болница "Света АНА".